ТОМАС ЛЕРМОНТ
Надалече се разнасял вик: “Победа! Победа!” Плашливите елени бягали от страх встрани, птиците излитали на облаци от крайбрежните храсти.
Шотландските воини се радвали на победата. В жестока битка те разбили на пух и прах англичаните, които искали да покорят свободната Шотландия. Но смелите шотландци не дали своя любим край. В сгъстен строй, рамо до рамо, те тръгнали срещу врага. Англичаните не издържали и побягнали....
Начело на своя вожд лорд Дъглас шотландската дружина почивала на брега на славната река Лидер. Шатрата му била опъната сред зелената поляна пред замъка Ерсулдин. Но сега, в ранната вечер, шатрата била празна. Победителите пирували в прочутия замък Ерсулдин.
В залата за пиршества се били събрали много доблестни воини. Още не били зараснали раните им, но всяка от тях увеличавала честта на воина. Само раната в гърба е позорна.
Владетелят на замъка Томас Лермонт радушно и ласкаво черпел гостите. От всички в Шотландия той най-добре можел да съчинява песни в рими, най-хубаво от всички пееш под звуците на арфа. Затова хората го наричали “Томас Стихотвореца”. Имал още и прозвището “Томас Правдивия”. Хубаво име за певец!
- Пийте и се веселете, скъпи гости- повтарял Томас Лермонт. – Хубавият пир увенчава победата.
Той се усмихвал на гостите си, но очите му били тъжни. Говорело се, че усмивката никога не слизала от устните му, а очите му били винаги тъжни и гледали в далечината през хората.
Шумно и весело било в залата. Сребърните чаши били пълни с вино, червено като кръв. В дървените халби се пенела и надигала като бяла шапка силна бира.
Красавиците просто сияели от радост. Днес техните бащи, братя и любими се били покорили с безсмъртна слава.
Певците свирели на арфи и прославяли подвизите на героите.
В разгара на пиршеството доблестният лорд Дъглас възкликнал:
- Защо не попееш, сър Томас? Тогава твоето вино ще ни се стори сто пъти по-сладко. Кажи ми, вярно ли е, че самата кралица на феите ти е подарила тази арфа? Или това са само празни приказки?
- Сър Томас е поет, а кой може по-добре от поета да измисли красива приказка? – засмяла се една от девойките.
- Тази мълва не е лъжлива – отговорил Томас Лермонт. – Получих златната арфа като награда в състезанието на певците в кралството на феите. Повелителката на феите омагьоса устата ми. Не мога да кажа нито една лъжлива дума, дори да поискам да изкривя душата си. Подай ми арфата – заповядал той на своя паж.
Пажът донесъл златната арфа. В залата били запалени много светилници и факли, но всички сякаш веднага помръкнали – така ярко сияела арфата. И изведнъж струните й сами зазвънтели като планински извори. Заехтели като далечни водопади.
Когато арфата замлъкнала, лорд Дъглас дошъл на себе си от изумлението и помолил:
- Добри ни стопанино, разкажи ни как попадна в кралството на феите? А след това ни изпей една песен. И ако ме попиташ коя да бъде, ще ти отговоря – изпей ни песента, която ти донесе като награда чудесната арфа.
- Добре, скъпи гости – отговорил Томас Лермонт. – Ще ви разкажа как попаднах в кралството на феите. Правдив ще бъде разказът ми, но по-чуден от най-невероятната измизлица.
В залата станало тихо. Воините се опрели на мечовете си и се приготвили да слушат.
- От тогава минаха вече два пъти по седем години – започнал своя разказ Томас Лермонт. – В едно весело майско утро аз седях на брега на река Хантли под високия Елдонски дъб. Могъщ и стар е този дъб. Може би е на хиляда години, а може би и на повече.
Пред дъба се разстилаше зелена полянка, а в тревата се виждаха кръгове, сякаш ги бяха утъпкали нечии леки нозе. Старите хора казват, че на тази поляна нощем феите играят хоро.
Седя си аз под сянката на Елдонския дъб, гледам и слушам. Реката се плиска на слънцето, сякаш играе пъстърва. Крещат и пеят сойки и дроздове. Изведнъж някъде далеч се чу тропот на копита. Отначало си помислих, че чукат кълвачи... Гледам, прекрасна ловджийка язди на бял кон.
Белоснежната грива на коня беше разделена на малки кичури. Всеки кичур беше преплетен с пъстър шнур, на всеки шнур имаше петдесет и още девет сребърни звънчета. Конят на прекрасната ловджийка беше богато нагизден: брокатеното покривало беше украсено с голям бисер, стремената му бяха от прозрачен кристал.
А пък тя... хиляда езика да имах, не бих могъл да опиша красотата й. Лицето й бяло- бяло като лебедово крило. Черните й коси падаха чак до земята. Роклята й зелена като млада трева, мантията й подплатена с хермелин. Тя държеше за ремъците три двойки хрътки, а други шест тичаха след коня й. На шията й висеше ловджийски рог, от пояса стърчеше връзка остри стрели.
Прекрасната ловджийка се приближи до мен и спря коня си. Аз паднах на колене пред нея.
- Коя си ти? От небето ли слезе на земята?
- О не, о не, Томас Лермонт. Аз не съм повелителка на небесното царство, званието ми е по-скромно. Аз съм само кралица на феите. В добър час дойде ти тук на поляната, където ние, феите, танцуваме нощем, а си сложил и наметало с нашия любим зелен цвят... Отдавна исках да се срещна с тебе.
- Какво искаш от мене, кралице на феите?
- Казват, Томас, че си най-добрият певец на земята. Никой не може да се сравни с тебе в изкуството да свири на арфа, Ето че ми се прииска да те послушам. Последвай ме – ще ти покажа всички чудеса на моето кралство.
- О, прекрасна господарке! – казах аз. – Позволи ми да те целуна само веднъж и ще дойда с теб където поискаш, ако щеш в рая, ако щеш в ада.
- О не, Томас, не искай това – отговори кралицата на феите. – Ако ме целуне смъртен, красотата ми ще изчезне, а ти ще бъдеш вечно в моя власт.
- Не ме плаши такава съдба. Позволи ми веднъж да те целуна, пък каквото ще да става.
Под Елдонския дъб аз целунах кралицата на феите по розовите устни.
- Сега ти си наш! – възкликна кралицата на феите. – Но уви! Погледни какво стана с мен.
Аз я погледнах... О мъка, каква страшна промяна. Черните коси на кралицата побеляха като посипано със сняг гарваново крило. Бялото лице стана сиво като олово. Помръкнаха черните зеници и ресници. Паяжина от бръчки покри челото и бузите. Богатите накити изчезнаха, роклята избеля като суха есенна трева.
Конят се превърна в стара измъчена кранта. Всичките й ребра изхвръкнали навън, опашката и гривата й се клатят като кичурчета кълчища.
А вместо благородните кучета и хрътки с тънко обоняние, гледам, около кралицата на феите се върти вълча глутница – с настръхнала козина, озъбени... Вълците имаха такъв вид, сякаш цяла зима не им е падала плчячка.
- Виждаш ли каква станах, Томас? Искаш ли и сега да ме последваш? Ако съм ти страшна и противна, бягай – аз ще те пусна на свобода.
- О, нещастие!- завиках аз. Изчезна твоята красота, повелителко на феите! Но все едно, аз ще дойда с теб както обещах, ако ще в рая, ако ще в ада.
- Тогава прости се, Томас, с ясното слънце, прости се със зелената трева, с всеки храст и с всяко дърво. Дълго, дълго няма да видиш нито земята, нито небето.
При тези думи сърцето ми се сви от болка и тъга. Огледах се наоколо... Прощавайте, ливади, гори и дъбрави; прощавайте, птици и облаци, и ти, весел май, и вие, шумни реки!
Неведнъж бях чувал, че кралството на феите се крие някъде дълбоко под земята. Но никой смъртен не знае пътя за него.
Кралицата на феите седна на своя кон, а мен настани отзад зад себе си. И ето ти чудо: старата кранта полетя напред като вятър, а след нас с вой се понесе вълчата глутница. Хората, които срещнахме, падаха на земята от страх.
И ето че всичко живо остана назад. Пред нас се стелеше пуста равнина. Не се виждаше нито звяр на земята, нито птица в небето, нито мъгла в далечината.
- Слез от коня, мой верни Томас – каза кралицата на феите. – Сложи глава на коленете ми и си почини малко. Аз ще ти покажа три чудеса. Виждаш ли тези три пътя?
